MiroN По жицата
„Традицията повелява, че всеки истински словенец трябва да изкачи поне веднъж в живота си връх Триглав“
На тези, които имаха честта да го сторят
Казват, че красотата е в окото на наблюдаващия. Някои места, обаче, са невероятни и прекрасни, от когото и да са наблюдавани. Това, до което щяха да се докоснат сетивата ми и да бъдат изпълнени до краен предел с емоция и трепет, не бях и сънувал да ме разтресе така. Това магическо място с тази емоция, трепет и вълнение. Един от тези моменти, в които оставаш без дъх.
Утрото започна в 6 ч и след около час от хижа „Аляджев дом“ гората ни пое в обятията си за добро утро. Макар и още полуспяща групата се движеше с настроение и ентусиазъм. Дишаше се леко. Наоколо ухаеше на свежест. Окото бе завладяно от зелен цвят, а духът бе устремен към това, за което бяхме всички дошли дотук. Ходът ни бе в умерено темпо, тъй като искахме да запазим сили за това, което предстоеше. Не след дълго скромната ни дружина излезе от горския пояс и пред нас като огромен исполин се разкри с утрешния си блясък колосът, наречен „Юлийски Алпи“. Дали това, че сега беше месец юли и имаше съвпадение с името на огромната планинска верига, извисяваща снага пред пътя ни, беше случайно? Скоро щяхме да разберем. С няколко скока пресякохме разрязващата долината като с нож река и планинските ни обувки закрачиха по склона нагоре. Началната точка на приключението ни бе на 1015 м. Предстояха 1500 м положителна денивелация. Нагоре, все нагоре и само нагоре! Имащи зад гърба си немалко вече изкачени върхове, със завидно самочувствие, но в същото време и с огромно уважение, пъплихме по скалната пътека. Пред очите ни се преплитаха зелено, сиво и тук-там лилаво, синьо, жълто, бяло от множеството малки цветчета, които упорито бяха издигнали снага над каменната почва под себе си и напук на суровите височинни условия изпълваха всичко наоколо с красота, аромат и усмивка. Настроението бе добро, а и все още нямаше грам следа от мускулна треска, каквато и да е травма и дори капчица умора. По пътя нагоре срещахме много и най-различни хора – немско семейство с двете си деца, испанска двойка, чехи, нидерландци, словаци. И те, като всички заобикалящи ни цветове, бяха доказателство, колко пъстър е животът и природата около нас. Имаше участъци с набити в скалите метални щифтове, които бяха протегнати приятелски ръце, за които можехме да се заловим, наберем и продължим похода си нагоре. На няколко пъти споменахме с добро хората, които се бяха погрижили за тези метални скални стожери да бъдат наши трамплини по този предизвикателен маршрут далеч от обикновена разходка в парка. Колкото повече се увеличаваше височината, толкова панорамата ставаше все по-просторна, а треперенето на краката ни все по-отчетливо. Обърнеш ли се назад виждаше зад гърба си остри, стръмни и отвесни зъбери, които бяха готови при една погрешна твоя стъпка да те поемат в зейналата си паст и да заситят стомасите си за закуска. Нямаше връщане назад. Всяка една нова крачка ни мотивираше да продължаваме. Сипеи от стотици камъчета се спускаха като лавина изпод обувките ни, действайки като бягаща фитнес пътека с ход обратен на нашия. Пазейки баланс и помагайки си с щеките и скалите наоколо, тези участъци бяха преминавани, но дори с още по-голямо внимание и усилие. Крачейки по пътеката, иззад един скален ъгъл се появи изневиделица първото по-интересно, да го кажем, изпитание за деня – отвесна стена с нашите добре познати вече метални пръти в нея, опасани с метално въже. Време беше скачено да се катерим. От разкази, клипове и информация в интернет знаехме, че има места по маршрута, които за по-голяма сигурност, трябваше да се преминат с осигуровка. Ние разбира се такава носихме. Бързо поставяне на катерачни седалки, въжета за виа-ферата и … воала. Карабинер след карабинер, крак след крак всеки от нас се придвижваше. Всички заедно. Част от трасето „по жицата“.
След около 4 часа стъпихме на сравнително по-равнинен участък и слънцето ни огря за първи път. Отнякъде дотича малко планинско козле, цялото облечено в кафяв пух, което срамежливо огледа компанията ни и с няколко скока продължи по пътя си. Кратка почивка за обяд и след още час и половина бяхме вече на платото. Навсякъде се виждаха камъни, камъни и пак КАМЪНИ! Сякаш бяхме на снимачната площадка на филм, който се развиваше на Луната. Сякаш Горгона Медуза бе устроила предната вечер парти, на което всички нейни гости бяха станали жертва на змийската ѝ корона. Слънцето докосваше всяка една точка от пейзажа, а интензивните му снопове безмилостно нагряваха като с горелка всяка една частичка от нас. Дори на тази височина беше много горещо, но все пак на няколко места като пустинни оазиси светеха малки пространства с неразтопен сняг, които бяха живителната доза хлад за ръцете ни. В нас се преплиташе чувство на лека умора, жега, задоволство от изминалия път дотук и нетърпение да съзрем най-накрая жадувания облик на хижа номер две. „Само още малко… Само още малко… Ей там зад онази височина трябва да е вече“ – като мантра кънтяха тези слова на всеки десетина минути. Потънали вече в безтегловност и лек унес, стъпяхме отново нагоре. Другите посоки за нас сякаш бяха спрели да съществуват. И ето, че наистина все пак хижа „Триглавски дом“ я имаше и не беше измислица нейното съществуване. Потъркахме очи все пак, за да се убедим, че не сънувахме и пред себе си не ни подмамва мираж. Седем часа след ранния ни старт съзряхме дървеното присъствие на голямата планинска колиба, гордо стърчаща на 2515 м. Това ни вля свеж импулс и сили да ускорим крачка. Бирата бе близо, сянката и хладината също! Напред!
Така дългоочакваната почивка дойде в най-подходящия момент. Буквално се свлякохме на студения хладен под до едната стена на високопланинската ни обител, а бълбукащият хмелен нектар се вля в кръвта ни като свеж бензин с високо октаново число. Определено имахме нужда от тези леденостудени глътки, които върнаха всяка част от телата ни обратно на местата им. Механизмите на машините ни можеха отново да бъдат задвижени с пълна пара.
Отпочинали, събрали известни сили и решили да натиснат газта до краен предел, след три часа в отиващият си вече следобед подметките ни бяха пак в движение. Време бе да осъществим това, за което бяхме дошли. Виждахме по пътя си, че хората вече се връщаха, а сякаш ние бяхме единствените лудаци, които тепърва отиваха към върха. Бяхме решили, че одисеята ни ще трае само час, както уж бе написано на една табела. Уви, скоро щяхме да разберем, че ще сме на ръба да успеем да отидем и да се върнем по светло, ако не ускорим хода си. Трасето бе предизвикателно, рисково, изискващо на 100% внимание, точна преценка, правилни стъпки и кураж. Отляво и дясно стръмни склонове, урви, сипеи. С покачване на височината се покачваше адреналинът и пулсът ни. Метални хватки, набити дълбоко в скалите, изпънати като по конец метални въжета и върволици от хора. На места ни бе трудно да се разминем с човекопотока, който прииждаше на талази срещу нас, а ние както казах бързахме, за да изпреварим времето. Карабинерите ни един след друг тракаха, бивайки закачани и откачани, а ние все така продължавахме да се движим по жицата като накацали птици, които вместо да летят пристъпяха по желязната корда. Мали Триглав остана зад гърба ни. Половината път бе изминат. С ювелирна точност всяка крачка бе преценявана, а погледът ни бе устремен само напред без излишно поглеждане настрани. Като гекони се бяхме сраснали със скалите около нас и всяка стъпка пускаше все по-дълбок корен в планината под нас. И ето, че достигнахме до финалната права между двата върха. Тя наподобяваше познатото за нас „Конче“ в Пирин, само че дължината ѝ бе няколко пъти повече. Финалната скална магистрална права бе пред нас, а върхът бе ей там. Трите глави на Триглав ни гледаха като тези от някоя страшна приказна хала. Сега бе моментът да се сприятелим с тях, преборвайки се с коварния им свиреп дъх под формата на свистящ вятър, който местеше телата ни. Металният заслон „Алязев столп“, който примамливо ни дърпаше към себе си като магнит, бе ей там точно на главата на словенската триглава хидра. Тридесетина минути преди заветната ни крайна цел двойка германци ни пожела успех с изкачването, подхвърляйки, че ще бъдем сами на върха и той ще е само за нас. Малко преди 7 ч бяхме най-горе. Най-накрая! По-висока точка от сегашната нямаше. Панорамата бе изумителна. Виждаха се всички околни върхове докъдето стигаше взорът на погледите ни. Облаците се отдръпнаха, даващи път на последните слънчеви лъчи за деня да обрисуват контурите на планинския първенец и така да му се насладим още повече. Направихме няколко снимки, за да запечатаме този голям постигнат от нас успех и след голямото количество коктейл между ендорфин и допамин с огромна благодарност, че планината ни е допуснала до себе си и е уважила желанието ни да я посетим, поехме по пътя обратно. За пореден път чувството да гледаш всичко от птичи поглед бе неописуемо. В миг всичките усилия, внимание, болка, натоварване и умора, се отплащаха. Чувството, че си предизвикал себе си, надскочил си се, постигнал си своя нова малка победа, като си направил нещо полезно за себе си, тялото си и си бил част от природата, е феноменално… Отново осъзнах за себе си, колко е важно да се отнасяш с уважение към заобикалящия ни свят и околна среда поради факта, че ние сме прашинка на фона на всички тези гигантични масиви и всеки един момент те могат да ни погълнат, ако решат. Слизахме щастливи. Всичко си заслужаваше. Мамка му, заслужаваше си!
22.07.2023
13:56
София
Дончев
